Посрещане на месечината. В среднощ, когато се види нов месец, се празнува “посрещане на месечината”. На някои места в българските земи тогава се заиграва хоро. Подскача се три пъти и се казва “утре вечер по-голям” /Ив. Георгиева, Българска народна митология, с. 22/. В Еленско и Ботевградско, Софийско /СбНУ, 28, с. 13/ също скачали до три пъти, но казвали “Месече! Ти висок, я поооо-висок”. Това хоро, свързано с култа към луната, се играело в почит на изгряващата месечина, която трябва да наедрява и да носи по-силна светлина.
В някои райони на България момите играели на нова месечина, като всяка гледала да държи в ръка пари или парче хляб. Също обикаляли на нова месечина с хороводна стъпка около леген, пълен с вода, в който се виждало отражението й. Връзката на нощта с фазите на луната, която дава плодородие по посеви и добитък, датира от древността, когато се почитали т. нар. нощни или лунни богини като Артемида, Астарта, Диана, Селена, Хеката и др.
Нощно хоро при свождането на младоженците и хоро на блага ракия /вж Ст. Генчев, сватбата, 1987, с. 99-100/.
Осигуряването на успешно свождане на младоженците, установяването на девствеността на булката и пожеланията за зачеване, леко раждане и здрави деца се изразява също чрез танци във вечерните часове на сватбата. Това ставало след отделянето на младоженците в особена стая, където да се извърши ритуала на отнемането на девството. Девствеността в народната философия трябвало да се преодолее точно през тази нощ. Близките, които стоят и чакат резултата от свождането, са на трапезата.
През това време се играе специален танц “Как се сади пиперо”, чиито движения имитират саденето на пипер, а всъщност движенията на половия акт. Когато ризата на невестата със знака за девственост се изнесе на решето и се покаже на присъстващите, като доказателство за успешно ритуално протичане на акта, отново се играе хоро. Свекървата играе буйно, весело хоро с решетото с ризата. После се играе смесено хоро, което изразява буйност и радост, около свекървата, която продължава да държи в ръце ситото с ризата.
Интересно е, че на места това хоро се нарича “самодивско” /Ст. Генчев, Сватбата, С., 1987, с. 99/, може би свързано с нощния характер на танца, с оргиастичните, буйни елементи и с оплождащия му характер. След това се дава на всички присъстващи блага ракия, символ на девствеността на булката. Блага ракия се носи и на родителите на булката, на кума. На места благата ракия се изнася “насред село”, раздава се на всеки срещнат и с благата ракия се играе отново хоро /пак там, с. 100/. Това хоро е също нощно. То е завършек на един ритуал, свързан с раждаемостта на жената и плодоносността на мъжа и не случайно времето за това е нощта. Тогава, в ритуалността на нощта се решават въпросите на житието и жизнените процеси, на зачеването на живота и философията на девството, раждаемостта и продължаването на рода.
Нощни и вечерни хора по заговезни. В някои райони на България, /Бургаско, Хасковско/ по време на Сирница / седмицата между Месни и Сирни Заговезни, преди Великден/, момичетата излизали по тъмно време преди разсъмване на поляна извън населеното място и обърнати на изток пеели специални песни с любовен характер. После изчаквали да дойдат и момците и играели заедно хоро, което носи името “Гора”. Това обредно хоро свързва заклинателния характер на любовната и предбрачна символика с настъпването на пролетта и раззеленяването на гората.
Вечерта на Сирни Заговезни, след като се стъмняло, във всички български райони се палели Сирнишки огньове, наричани “сирници”, “гаро”, “оратници”, “оруглици”. Ергените запалвали по високите места около селото предварително приготвени купове от дърва, слама, шума. По-малките момчета правели своите огньове по улиците на селата. Стремежът бил пламъкът на огъня да е висок и буен, защото се вярвало, че докъдето се вижда светлината на огъня, дотам няма да пада градушка. Освен че гадаели по огъня за предстоящото плодородие, около него се играели обредни хора, за да се подсили символичното значение на светлината и огъня, а огньовете се прескачат.
В някои райони като Странджа, пак със същата цел, се подпалват кошове със слама, които се издигат на високи пръти, за да осветяват всичко наоколо, около тях също се играело специално “изводено хоро”, наречено “пали кош” – отворено мъжко хоро с два края. Мъжете в двата края се срещали и влизали в бойна схватка помежду си като държали саби в ръце. Обичай било също момците да изстрелват запалени стрели към дворовете на момите, което е свързано с любовната и предбрачна символика.
Нощно хоро през лазаровденските празници /А. Щърбанова, Танцът като пътуване в света на сакралното – БФ, 1995, 1-2, с. 66/ В областта около град Сандански част от лазаруването на момите протичало при нощни условия. През “лазаричките недели” т.е. неделите през Велики пости, лазарките се събирали нощем “на гробето”, на “гробската църква”. Запалвали голям огън и около него играели бавно хоро на песен. После пеели в църквата с лице към олтара, а пред църквата – с лице към нея. Накрая гледали да избягат преди изгрев, защото вярвали, че ако ги завари слънцето, ще умре някоя от тях. Първата и последната неделя били време на “влизане и напускане на отвъдното”. Местата, на които танцували лазарките през нощта, били свързани с култа към предците и рода /стара гробищна църква, руини на стара църква/. Там лазарките влизали в общение с предците и то по време на нощта – сакралното време на умрелите, демоните и духовете.
Нестинарски хора – за общуване със светеца и гадания. В нощта срещу нестинарския празник на Св. Св. Константин и Елена се играят нощни хора около кладенчетата “аязми” със свещенна вода. Самите нестинарски игри в жаравата са изтеглени в навечерието, те са на границата между вечерта и нощта и служат за общуване със светците Константин и Елена. Танците на нестинарите се изпълняват с иконите на светците, които те носят в ръце. Вдъхновени от контакта със свръхестественото, нестинарите обикновено гадаят за плодородието през годината, за катастрофи, бедствия, войни, наводнения и суша, за лични и обществени събития.
В танца, който стига до екстатичен транс, те изричат своите предсказания, като с боси крака газят огъня, а нощната тъма е тяхната околна среда. Босоходството в огъня, гологлавието, /мъжете танцуват без калпаци, а жените или с разпуснати и разплетени коси или с бели кърпи, които на се завързани, а краищата им се веят като крила на птица/ и ритуалната голота /симулирана при нестинарите чрез това, че жените са по бели ризи – ризата е еквивалент на телесната кожа, а мъжете са гологлави и също само по риза и потури/ са мощни фактори на общението с природните сили и стихии, със светците инебесния свят, който се извиква за да може да се проникне чрез гадание в бъдещето. Нощта е съпричастна в този танц на гаданието и общение със свръхестествените сили и закони.
Събиране на билки по Еньовден. Срещу празника на Св. Иван Летни Бильобер /Св. Йоан Кръстител/ се извършвали много обичаи свързани с почитта и изгряването на слънцето. Това е празник на слънцестоенето и равноденствието и от този ден се смята, че слънцето започва да намалява. Ритуално многообразно е празнуването срещу празника, както и на самия ден 24 юни. Събиране на билки, гадаене за личен и обществен успех, лечебни търкаляния в сутришната роса и обливания с вода, в която са пренощували билки, игри и танци по още мокрите ливади и гористи поляни, с оргиастичен характер, при посрещането на изгряващото слънце, окачване на Еньовденски венци по къщи, прозорци, врати, по стопански постройки и по ниви и лозя с цел измолване на плодородието, запалване на профилактични, лечебни и стимулиращи урожая огньове – това са накратко основните етапи в ритуалите по Еньовден.
Голяма част от танците, които се изпълняват и съпровождат ритуалите са нощни. Момите играят вечерно хоро около менците с “мълчана вода”, в която те топят пръстените си и китките, с които ще извършват гаданията. Тези менци с натопените китки се оставят да престоят през нощта “под звездите” и на другия ден се пристъпва към гаданията от нарочно избрано момиче “Еньова буля”, което вади китка и нарича на всяка мома поотделно. Предсказанията са предимно за лично щастие, за женитба, но и за плодородие по нивите, лозята, засягащи съдбата на цялото село. През нощта , на границата на разсъмването, но преди изгрев слънце, моми и момци отиват да берат билки по околните поляни и гори.
Тогава женените жени, които не могат да имат деца, също излизат да играят танци и да се търкалят в росата при тревите, като се вярвало, че тези действия ще доведат до желаното забременяване. Раждането на дете често се осъществявало по време на оргиастичните танци, при задължителната голота на среднощния танц. Тогава мъжете и жените били обвързани със задължението да не се съобщава на никого тайната на зачатието. Така отново излиза наяве танцът като символ на тайното зачатие, под прикритието на нощта, в резултат на който се явява зачеването на новия живот.
За разлика и като контрапункт на конвенционалния танц на зачатието при сватбата /обикновено през зимата/, при Еньовденските ритуали се явява танцът-тайна на оргиастичното зачатие /през лятото/. Така двете точки на зачатието при българските ритуали са две – едното през зимата, при сватбата /като нормативно поведение за още не живяла полов живот двойка/, а другото през лятото – при Еньовденските ритуали /при безплодни жени, търсещи по свръхестествен начин оплождането, под прикритието на нощта и с помощта на танца/.
Хора на празника на Света Марина. Св. Марина, особено в Странджанския край, се почита и празнува и до днес с големи тържества и богат ритуал. Записаните материали от Сливаровската аязма /свещен извор, намиращ се в пещера/, където ходели на Св. Марина хора от селата Сливарово, Българи, Граматиково, Кондолово, Цикнихор, Камила /последните две днес в Турция/, говорят за нощни хора вътре в пещерата през нощта срещу празника на Св. Марина /В. Фол, Почитането на света Марина в Странджа, МИФ , т.1, 1985, с.123-124/. В околността на пещерата имало тераса, на която болните деца преспивали в нощта срещу празника.
Вътре в пещерата до самата скала имало сглобено “одърче” /столнина/, на което поставяли иконите и подреждали обредните хлябове за светицата. Там лепели и свещите. От тавата капела лековита вода, която събирали в съдове и ползвали за лекарство. Отделяли се и калцирани каменни късчета, които жените носели зашити на тайно място в дрехите си. Споменава се и нощното хоро, което се играело в чест на светицата. То било предназначено както за лекуване, така и за да се харесат младите моми и ергени, още незадомени и да се оженят/омъжат, тъй като Св. Марина била и закрилница на брака. Всички носели запалени свещи, които после залепвали по камъните вътре в пещерата /Ив. Георгиева, Българска народна митология, с. 190/.
Гонене на змей. Обичай, свързан с бездъждието и когато настъпи продължителна суша. Вярвало се, че тогава в околността на селото се е заселил чужд змей, който опустошавал нивите, носел суша и искал да открадне и да люби някоя от момите в селото. Той не позволявал на облаците да се събират над селото и да дават дъжд за плодородие на нивите. Нощта на ритуала е натоварена с особена символика. Предварително се уговаряли “гонците” на змея – момци или млади женени мъже, които били едри, силни и трябвало да изгонят змея.
Всеки от тях взимал тояга и се събирали на определено място в селото, когато настъпела “голяма вечера” т.е. около полунощ, и на места играели в кръг мълчалив танц, с почукване на тоягите. Те били голи или само по ризи, боси и без калпаци или капи на главите, което съответства на ритуалното поведение и облекло на обичая. Започвали да гонят змея като тичали на групи и с тоягите мушкали навсякъде по селото – в огради, в плевни, във воденици, по кладенците, в шубраци и градини, в купи сено и кошари и др. Ако срещнели някого, те го биели и изпъждали.
Гонците преминавали и гонели с тоягите змея през цялото село и околността му и на края се събирали при реката.Там се окъпвали, обличали се и се завръщали при зори вкъщи. Никой не трябвало да знае кои са гонците, защото вярата казвала, че змеят няма да може да бъде изпъден. Обредното хоро тук протичало в мълчание и се играело два пъти – при събирането на гонците и преди окъпването им в реката. Тези танци подчертават началото и края на обичая, който се състои под покровителството на нощта. Атрибутите на обичая и на танца са тоягите, т.е. оръжието на гонците, които трябва да влязат в битка със змея. Този обичай носи елементи от военните старинни танци, когато преди влизане в битка бойците са се подготвяли физически и психически за предстоящия бой.
Пазене на квас /СбНУ, 28, Д. Маринов, с. 276-277/. В някои села в Северна България, Русенско се изпълнява този обичай, който се смята за магъоснически и е бил преследван от свещениците. Свързан е с производството на “нов квас”. Прави се на вечерта срещу Игнажден и е част от Коледния празничен цикъл. Обичаят се изпълнява през нощта. В някоя къща се събират жени, моми и такива жени, които разбират от вражене, магии, баяния. Две моми започват да замесват хляб в нощови обърнати гърбом към тестото. При месенето, бабите поставят стрити на прах разни лечебни билки, а също и въгленчета стрити на прах от леска, цер и явор.
Докато се изпълнява този ритуал на замесването, около месенето се играе нощно сключено хоро, при което основният ритуал на месенето е в центъра на хорото. После замесеното тесто се покрива с бяла кърпа, увива се и се поставя в един ъгъл на стаята, където се пази цяла нощ. Докато изтече нощта, една жена непрекъснато седи будна до кваса, а наоколо без прекъсване се играе хоро. На другата вечер този квас се носи в друга къща, където го пазят пак по същия начин. Той се пази общо 12 пъти в 12 различни къщи чрез будуване, чрез обиграване с хоро, при мултиплицирането на всички фактори до 12 пъти и под силата на тъмата и нощта, които имат особена ритуална сила