Танцът като изкуство

Танцовото изкуство датира своето съществуване още от дълбока древност. Първоначално, като ритуални танци, свързани с култове към различни божества.

Танцът е вид изкуство, при който средства за създаване на художествен образ са движението и смяната на положението на човешкото тяло. Танцът е неразривно свързан с музиката, чието емоционално-образно съдържание намира въплъщение в композицията му. Той може да се разглежда и като несловесна форма на комуникация между хората, но не е характерен само за тях, а се наблюдава и сред животните. Също така много спортове съдържат елементи на танцуване.

Дефиницията на танц зависи от историческите, културните, естетическите и моралните традиции в едно общество. Той може да бъде ритуален, церемониален, пред аудитория, или за лично удоволствие. Характеризира се с грациозност, елегантност, красота, съпроводен е с ритмични звуци и има за цел да разкаже някаква история или да изрази чувства, които се засилват от пантомимата, костюмите, сценичните декори и избора на светлина. Хората, които танцуват, се наричат танцьори, а самото действие танцуване. Изкуството да се създават танци се нарича хореография, а хората, които се занимават с това —  хореографи.

За първи път като жанр и като термин „бални танци”, то се появява през епохата на Възраждането. Около ХІІ век се появяват първите танцови канони (първите светски танци) — танци „променади” и танци „разходки”.

През ХІV век в книгата на френския теоретик и изследовател Туано Арбо – „Орхесография”,за първи път е описан танцът „Бранли”, който е и една от първите форми на състезателния танц. По това време се появява и „паваната”, която се изпълнява по време на откриването на дворцовите балове и сватбените обреди.

Започва разрастването на градовете и заедно с това се появяват менуетът и ригондата. Навлизат и танци с по бързо темпо, подскоци и въртения като „романесия”. В края на ХVІІ век се появяват и така наречените „контраданси”, които са характерни със симетричност на композициите. По време на буржоазната революция във Франция през ХVІІІ век, танците по двойки отстъпват на масовите танци (карманьол, фариндола) и др. През ХІХ век се появява и царят на танците – Виенският валс, а на основата на менуета, мазурката и валса, се оформя и актуалния по това време танц „па дьо троа”.

В началото на двадесети век се зараждат и оформят танците във вида, в който ги познаваме и днес, а именно състезателните или по късно преименувани в спортни танци.

ТЕХНИКА НА ТАНЦА

В началото на 20-те година на XX век, различни учения за танца (тренировка, критична теория, музикален анализ и история на танца) започват да се считат за академични дисциплини. Днес тези проучвания са интегрална част от програмата на много университети по изкуствата и хуманитарните науки. В края на XX век признаването на практическите знания като равни на академичните знания довежда до появата на практически изследвания и практиката като научно изследване.

ХОРЕОГРАФИЯ

Хореографията е изкуството за създаване на танцови и балетни спектакли. В съвременната хореография се различават битови танци (народни и бални) и сценични танци (естрадни и балет). В балета хореографията синтезира в единен художествен замисъл изкуствата на танца, театъра. Тя е синоним на танцова композиция. Думата хореография буквално означава „писане на танца“ от гръцкото „χορεια“ (кръгов танц) и „γραφη“ (писане).

Хореографията може да е планирана в най-малките детайли и да не оставя много поле за интерпретация на самия танцьор, но може също така да е импровизация, с други думи хореографът може да даде само общи идеи и правила и да остави останалото на самия танцьор.